Всяко поколение носи спомена за някакви неща (храни, вещи, маниери), които някога са изглеждали неизменни и вечни, но внезапно и необратимо са изчезнали и никога вече няма да се повторят. За днешните софиянци на възраст между 30 и 50 години две такива неща са вафлата от пет (стотинки) и билетчето от шест.

Тези два знакови атрибута на всекидневието от 70-те и началото на 80-те изглеждаха исторически непоклатими като обществения строй. Оказа се, че нищо не е вечно. Билетчето от шест сега струва четвърт евро, а някогашната вафла е модифицирана в безброй разновидности и точно това я прави различна. Онази вафла беше установена и константна не само като цена и вкус. Тя беше единствена и дотолкова се беше наместила в бита и душевността, че мнозина я смятаха за нещо типично българско. Изразът "фафла с лимоната" носеше привкуса на устойчива и задрямала провинциалност. Имаше и анекдот за циганина трудовак, който отишъл на лавката в поделението и си поръчал: "Двама швепс и трима вафла." Продавачката го попитала: "Бял или жълт швепс?", на което той отговорил: "Безразборно ми е." Световната история на вафлата обаче е доста по-стара и по-сложна. Някои ентусиасти опитват да открият нейния първообраз още в Древна Гърция, където според археологически проучвания елините са пекли тънки питки между метални плоскости и тези питки вероятно са приличали на вафли. През Средновековието в Западна Европа били познати метални съоръжения, подобни на днешния гофретник, с които хлебарите са пекли вафли. Според някои сведения през XIII век парижките хлебари първи започнали да пекат в подобни форми стари трохи от хляб, смесени с мед. Този сладкиш се наричал гофрета (от фр. gaufre - пчелна пита, вафла). Впрочем между френските гофрети и англосаксонските вафли няма принципна разлика. Само думите са различни.

У нас вафлата се появява в периода между двете световни войни, вероятно като резултат от немско кулинарно влияние. Официално за историческа родина на вафлите се смятат Дания, Холандия и Белгия. През XVII век холандски и датски поклонници разнасяли из Европа подобни сладкиши (wafel) и твърде бързо ги направили популярни сред простолюдието. През следващите векове белгийците успели да превърнат вафлата в нещо като национален символ. Днес, когато хоратя говорят за изискани и специални вафли, най-често споменаваните имена са Брюксел и Белгия.

В Англия думата waffle за първи път се появява през 1735 г. Известно е, че през 1789 г. на връщане от Франция бъдещият американски президент Томас Джеферсън занесъл в родината си и един гофретник, което не попречило 70 години по-късно друг американец, някой си Корнелиус Суортхаут от Ню Йорк, да патентова изобретението на свое име.

Макар че историята на гофретника е доста по-стара от американската история, с Америка е свързано едно епохално събитие, свързано с модерното развитие на вафлата. Там на някакъв панаир през 1904 година един продавач на вафли се озовал на съседна сергия до продавач на сладолед. Двамата бързо обменили опит и така се родила вафлената фунийка за сладолед.

Изглежда вафлата е генетично свързана с палачинката. В някои католически страни в началото на пролетта преди великденските пости има празник, на който почти ритуално се приготвят и ядат палачинки. Във Франция този ден се нарича Mardi gras (блажен вторник), а в Англия е известен като Pancake day. Ако се съди по някои средновековни картини и други изображения, на този ден трябва да са били приготвяни не само палачинки, но и вафли. Впрочем рецептите за тестото за двата сладкиша доста си приличат.

Изглежда производството на вафли е вдъхновило и раждането на модерния затворен тостер. Първият електрически тостер бил измислен през 1893 г. в Англия. Петнадесет години по-късно американците също го открили. Днес у нас вафлата продължава да господства на шоколадовия пазар. В годините на демокрацията на мода излязоха гофретите, които впрочем не са нищо по-различно от домашно приготвени вафли.